Магазин за останалите хора и неща. Чаршия.
-
- +359 877 512 959
- office@otskrina.com
- /otskrina
Вера Цанева – за майсторството на беленицата
„Ако човек не се заеме с нещо смислено, духът страда”, така формулира житейското си кредо Вера Цанева. И когато годините й на учител и музеен работник свършили, незабавно потърсила следващото смислено нещо в живота си – едно чудесно пътуване в детския спомен за седенките-беленки и за майсторството на жените да създават красиви и практични изделия от обикновена царевична шума.
„Натрупваха мамулите под сайванта, събираше се цялото семейство, даже и децата, идваха и съседи – много затрогващ ритуал, толкова задружна човешка дейност...”, разказва Вера за есенните вечери след обирането на царевицата. „Сръчните домакини и особено от по-бедните семейства правеха постелъчните материали за къщата, израсла съм на рогозките, как няма да си го спомня и да го направя. Майка, леля, баба, всички умееха да тъкат.” И след много години, непосредствено след пенсионирането, „направихме малко станче, от салкъм, без гвоздеи, и веднага си спомних това, което съм гледала като дете – два вида тъкане, започнах да си измислям, стана много спонтанно.”
Това е началото на чудесното творческо увлечение на Вера Цанева, която тя следва и сега с неотслабващо постоянство и любов. Не след дълго Вера става участник в демонстрации на стария занаят в етнографските комплекси в Етъра и Боженци. Според нея това е най-естествената връзка с хората, които ценят традициите. С особено вълнение споделя за посещението и краткия курс за около 400 деца – „нямате представа какво изживях с тях, аз съм учител, бях много щастлива”. И е убедена, че „това е най-важното – да заредим това поколение с хубави неща, инак остава ниша за съмнителни ценности.”
За процеса на работа Вера говори с меко оживление и с…умалителни. „Да ви покажа клечицата, това е важно, ето ми инструментите, от една мъничка косичка се започва, на тъничко, за да бъде по-нежно, върви по спирала, преди това се обработва – става меко и приятно, после – с чукче, за да се оформи, на тънки лентички, загъвам ги в една хавлийка, много хубаво и фино, шарката – понякога искам червено, понякога зелено, а най-вече оранжево, пастелни тонове обаче. Няма конец, няма надено, и пак ръката, от нея зависи, да мога да си го очупя.” А после става ясно, че трябват най-малко 4-5 дни за едно панерче, трябва хубаво да изсъхне под дъската първо дъното, цялата влага да се изпари и когато се стигне до завършек, пак отлежава на двете страни, защото иначе ще се изкриви и е абсолютно невъзможно да се поправи след това.
Разказът на Вера е увлекателен, ръцете й работят и несъзнателно повтарят думите. Хората просто са забравили какво е това беленица, отдалечава се във времето, завръща се тя към първоначалното вдъхновение да възстанови занаята, за да постигне хармония в професионалния си път на историк и етнограф, настоящето си в красиво габровско селце (където има подредена етнографска сбирка) и разширяващия се свят, който почти няма представа за „затрогващия ритуал” на беленицата. Тук творя, разтваря ръце Вера Цанева, поправя се веднага със скромна усмивка „така…занимание” и бърза да подкани „вземете си грозде”.
